Merypoup : Круиз „Западно Средиземноморие II”

16.10.2012г.

След известни колебания поради скорошните размирици в Тунис, все пак решихме, че трябва да слезем от кораба, защото друг път едва ли щяхме да дойдем отново. Записахме се на организирана екскурзия, която включваше посещение на останките на Картаген и андалуското село, една от основните забележителности в района – Сиди Бу Саид.

Още от изхода на пристанището докато стигнем до автобусите олекнахме с няколко евро за жасмините които ни набутаха в ръцете и за музикантите които свиреха точно до изхода.

С потеглянето на автобуса започна и екшънът. Движението беше на принципа кой е по-нахален. Всеки се бута, прережда. Имаш чувството, че такова нещо като правила за движение няма. Кулминацията беше, когато на една много оживена улица имаше прелез. Светеше червено и бариерите бяха спуснати, но никой не спираше. Всички коли, включително и нашият автобус криволичейки се провираха между едната и другата бариера. И това на оживен двупосочен път. Един идва отсреща, друг се бута срещу него в тясната част където бариерата свършва и всичко това в очакване да мине влак или каквото и да било друго което се движи на релси. Бяхме меко казано шокирани 😨

Продължихме по доста по-тесни улички, но все така грозни и нелицеприятни, докато стигнахме първата спирка от екскурзията, античното пристанище от времето на Пуническите войни.

Карта на целия район

Тук е мястото да разкажа какво пишеше в моя пътеводител за Картаген.

Carthage (Картаген) е основан като финикийска колония в края на 9-ти век пр.н.е. Постепенно градът се превръща в столица на антична презморска държавна конгломерация в Западното Средиземноморие.

Градът бързо набира власт и състояние благодарение на преуспяващата търговия. Картаген постепенно нараства и се налага като първа политическа и икономическа сила сред финикийските поселения в западната част на Средиземно море. Това го превръща в основен конкурент на Римската империя в тази част на света. В последвалия сблъсък между двете цивилизации, преминал през три Пунически войни, през 146г. пр.н.е. градът е опожарен и разрушен до основи, а неговите жители продадени в робство. След това той е издигнат наново на територията в съседство с Пунически Картаген, но вече като Римски Картаген и по римски градоустройствен образец. Картаген е и първата римска колония извън Апенинския полуостров. Постепенно предходната му слава се възвръща, а римският град става четвъртия по значение в Римската империя след Александрия и Антиохия, превръщайки се в столица и на първата извъневропейска римска провинция - Африка. По време на Великото преселение на народите през 5-ти век за кратко е столица на Вандалското кралство. През 533 година, по времето на император Юстиниян I, византийската армия предвождана от знаменития пълководец Велизарий възвръща града за империята, включвайки го наново във византийската сфера на влияние. В самия край на 7 век при арабската експанзия в Северна Африка, градът е превзет и превърнат в руини. През цялото средновековие, славният някога античен Картаген, е в руини. Величествените останки на римските терми, построени по времето на Император Антоний Пий свидетелстват за богатството на изчезналия град. Баните, построени между 146 и 162 г., се смятат за най-големите терми в римския свят.

Руините на античния Картаген се намират в непосредствена близост до днешен Тунис, а край тях е разположена съвременната резиденция на президента на Тунис (която се охранява и не е желателно минавайки покрай част от градините й да насочвате фотоапарати натам.).

Слязохме за кратка фотопауза до старото пристанище. Нищо особено, нещо като лагуна с един кръгъл остров по средата, но мисълта, че това място е свързано с епически времена и битки все пак не беше без значение 😉

От там продължихме към селцето Сиди Бу Саид и всичко наоколо се промени коренно. Вече ги нямаше тези грозни и неугледни улици. Малките улички бяха китни с много тропическа растителност и обсипани храсти с всевъзможни красиви цветове. Зад дуварите обсипани с тези красиви храсти се забелязваха бели и поддържани в типичен арабски стил големи къщи.

Намирахме се в квартала на богаташите и на посолствата. Излязохме на широк хубав булевард и преминахме покрай президентския дворец.

Скоро стигнахме до селцето, едно от най-очарователните места в Тунис, наречено неслучайно Тунизийският Монмартр. Сиди бу Саид има много имена – градът на влюбените, градът на художниците, синьо – белият град.

Това място наистина беше много хубаво. Цялото в бели къщи със сини врати и прозорци и безброй продавачи на сувенири. Те донякъде разваляха цялото усещане, защото голяма част от времето отиваше в усилия да се чудим как да им отказваме на непрекъснатите и досадни покани да си купим по нещо.

Една от основните атракции беше голямата къща Dar el Annabi от 18-ти век с 55 стаи, част от която е превърната в музей. Дядото на настоящия собственик е бил мюфтия (религиозен водач), синът му министър от правителството, а сегашният собственик е кардиолог с жена художничка (някои от творбите й са изложени вътре). Голяма част от къщата, сега е хотел, а кардиологът и семейството му живеят в друга част от нея.

Срещу скромните 2.5 динара (по-малко от 2 лв.) на човек влязохме да разгледаме красивите дворове и част от стаите показващи традиционното обзавеждане, дрехи и обичаи. В цената беше включена и чаша традиционен чай. Къщата наистина беше направена много добре. Различните помещения освен с характерните мебели и декорации представяха и какво точно се случва в тях. На едно място мъже, които разговарят, на друго жени облечени и нагиздени пребогато, на трето когато къносват бъдещата булка и т.н.

През елегантен вътрешен двор стигнахме до други стаи – кухни, спални, библиотека, стая за молитва и какви ли още не.

Накрая се изкачихме до терасата на покрива от където се откриваше гледка във всички посоки. Определено би било грешка ако човек отиде до селцето и не посети тази къща.

Излизайки отново навън ни дадоха 30 мин. да се разходим. Тръгнахме по улицата нагоре, а от всички страни се нахвърлиха върху нас, като лешояди, търговци на сувенири. Едва успявахме да отбием атаките. Беше ужасно досадно. Всеки ти подвиква, пита от къде си. Учудих се на реакцията им, която изглеждаше искрена, когато им казахме, че сме от България. Започнаха да коментират, че сме от приятелска страна 😋 Кой знае, може би изплуваха някакви носталгични спомени от времето преди "демокрацията". А може би, защото им беше писнало от надути западняци 😉

Както и да е, малко по-нагоре по улицата, точно когато изглеждаше, че сме се измъкнали от навалицата, ни пресрещна един мъж с едно момченце, които държаха по един сокол. Докато се усетим соколът се оказа на ръката на Вал, а мъжът взе апарата и започна да го снима. Всичко стана с такава бързина, че не можахме да реагираме. След секунди в деколтето ми беше забоден жасмин и продължи да ни снима. Соколът ту беше на ръката на Вал, ту на моята, после на рамото му, после на главата. Мъжът направи цяла фотосесия. По едно време и двата сокола бяха отгоре ни. Не ми се обяснява по какъв нагъл начин ни измами и вместо 15 евро, които Вал му плати той ни завлече с още 10 отгоре. Вал се ядоса, защото се почувства прецакан и излъган, но към днешна дата всичко е забравено. Когато разгледахме снимките видяхме първо, че те са доста и второ, че почти всички са станали хубави 😊 И като се има предвид, че на кораба една снимка струва от порядъка на 20-30 евро, какво са 25 евро за близо 15 снимки 😉

Предполагах, че Вал няма да иска да види повече тези снимки, за да не му напомнят за измамата, но той беше категоричен, че напротив, дори на календара за 2013 година ще сложим една от тях.

Но да не се отклонявам. След като приключихме фотосесията със соколите тръгнахме с бърза крачка към площадчето, където щеше да ни чака автобусът. Трябваше отново да преминем през всички магазинчета и досадни търговци. С последните си дребни пари си купихме един-два сувенира и като коне с капаци, без да се оглеждаме, за да не ни заговарят, стигнахме до уреченото място. Там анархията беше пълна. На едно, бих казала миниатюрно пространство се бяха струпали туристи, търговци, коли и автобуси и в общи линии положението беше ни напред, ни назад 😕 Шофьорите се изпокараха, вдигна се голяма аларма. Качихме се в автобуса, но не можехме да потеглим. Кавгата се усилваше и Вал започна да се шегува, че няма да се размине без трупове. Най-накрая, някак си се измъкнахме от капана и потеглихме. Минахме отново по широкия булевард покрай резиденцията на президента и продължихме през квартала на посолствата и богаташите. Бях поразена от зеленината и пъстроцветните храсти които бяха навсякъде и опасваха високите огради зад които се белееха богаташките къщи.
Следващата ни спирка беше при руините на Античния Картаген и музея. На хълма Byrsa точно до огромната Катедрала Saint Louis Cathedral с изглед към столицата Тунис се намираха останките от тази велика, ако мога да я нарека цивилизация. Навсякъде в околността чак до морския бряг изобилстваше от археологически паметници.

Музеят, макар и не особено голям беше дом на интересни експонати както от картагенския, така и от римския период. В него се намираха красиви мозайки, барелефи, статуи, гробници, бижута, оръжия и предмети от ежедневието открити сред останките и съхранени за бъдещите поколения.

От там се спуснахме надолу по хълма и автобусът стигна до един хубав парк покрай морето. В него се намираше Пуническият некропол, но за съжаление от там минахме мимоходом и продължихме към друга забележителност...

На едно открито пространство непосредствено до морето, се намираха останките от римските бани на Антоний. Нищо особено и не много по-различно от римските терми във Варна 😉

Именно там се запознахме с една двойка, младо семейство от Варна. Те подочули, че говорим български и мъжът първи се представи. В последствие почти всяка вечер се срещахме за вечеря. Но да карам по ред. Баните на Антоний бяха последната спирка от нашата разходка в Тунис. Прибрахме се до порта по друг път, широк, околовръстен, който не преминаваше през мизерията на Ла Гулет.

На пристанището цареше оживление. Имаше камили, магазинчета, кафенета и какво ли още не.

Вече стъпили на кораба Вал доволно заяви, че „Всичко беше хубаво, а най-хубавото е, че свърши” 😜

Качихме се в каютата за да оставим купените сувенири и да се преоблечем и след това се срещнахме в бюфета с новите си познати Жоро и Галя. Направихме голяма седянка. Беше хубаво, че намерихме хора с които си допаднахме, а фактът, че и те бяха от Варна допринесе за това да намерим още една обща тема.

След това програмата беше почти ясна. Вал отиде на сауна в СПА центъра, а аз след като свалих и разгледах снимките на компютъра се качих на палубата да позяпам танцуващите зумба.

Имахме уговорка да се срещнем с Галя и Жоро в театъра за късния спектакъл, но те така и не дойдоха. След шоуто бяхме планували да отидем в Aft Longe, където първо щеше да има някакво цирково шоу а след него и карнавал. Решението ни се изпари скоропостижно, когато установихме, че сякаш целия кораб беше помислил същото. Но не стига това, ами въпреки късния час (минаваше 22:30) залата беше пълна с малки деца, които бяха като изтървани. Търкаляха се по земята, лигавеха се, правеха всичко, което може да изкара човек от нервите. Качихме се да се разходим покрай басейните. Беше спокойно и много приятно.