Круиз „Източно Средиземноморие” – MSC “Musica” (I част)

08.04 – неделя (Католическият великден)

Дъждът, който започна да вали вечерта продължи цялата нощ и на сутринта беше много студено. Нарамихме куфарите и се отправихме към терминала за пасажери на пристанището във Венеция. Въпреки, че използвахме влакчето от площад Рим, разстоянието което трябваше да извървим до кораба не беше никак малко, но слава богу, докато стигнем беше започнал check-in, нямаше и много хора и след близо 30 мин. през разните формалности бяхме на топло в кораба. За нас, или по-скоро за мен той беше абсолютно познат. Кораб “Музика” беше идентичен с кораб “Оркестра” (информация за кораб "Музика" на български и от официалния сайт). Разликата беше единствено в интериора на баровете и ресторантите и разбира се в техните наименования. Нашата кабина беше отново на палуба 12, но за разлика от преди, когато се падаше в средата на кораба, сега бяхме почти най-отпред. Това ни отдалечаваше доста от любимото ни място за храна – кафетарията на палуба 13 (Gli Archi Kafeteria) и от ресторанта. За сметка на това няколко палуби по-надолу се намираше театърът, където в последствие прекарвахме почти всяка вечер.

Табиетите и правилата също не бяха чужди за нас. Знаехме какво и кога да очакваме. Затова без да се колебаем и докато чакаме да ни донесат багажа, се качихме в кафетарията да си вземем по кафе. Тук е мястото да отбележа, че от първия до последния момент на корабa Вал не можа да се ориентира кое, къде се намира и винаги се запътваше в грешната посока. Добре, че СПА центърът беше точно над нас, а той прекара доста време там 😉

Без да се усетим отлетяха няколко часа. Малко преди да отплаваме ни събраха за инструктаж със спасителните жилетки. А след това побързахме да се качим на най-горната палуба, за да наблюдаваме преминаването покрай цяла Венеция, тъй като градът се падаше на обратната страна на нашата кабина.

Гледката наистина си струваше. Видяхме целия град като от птичи поглед. Най-впечатляващо беше преминаването покрай църквата Santa Maria della Salute и след това площадът с кулата Сан Марко и двореца на Дожите.

Щом корабът продължи към открито море и след като бяхме събрали достатъчно студ на ветровитата палуба, слязохме в нашата кабина. От там можахме да наблюдаваме преминаването покрай остров Лидо с неговите плажове и хотели.  

И така, докато излезем в открито море дойде време за вечеря. Близо 250 метра и шест етажа ни деляха от ресторант "Le Maxim’s" 😉 За наша радост масата ни беше само за двама и се намираше почти до люка с видимост към морето. Това определено ми хареса.

Много скоро усетихме, че морето е решило да ни изпита отново нервите. Щом се отдалечихме от брега корабът започна да танцува, а заедно с него и ние 😜 Притесних се за Вал, който не се чувстваше добре при бурята на предишния круиз. Бях се заредила с два вида хапчета за морска болест и по всичко изглеждаше, че ще се наложи да ги извадя още първата вечер.

След скромната, иначе безкрайно луксозна вечеря се запътихме към театъра (Teatro la Scala) в другия край на кораба. Тази вечер гледахме за добре дошли  "French Carrousel", или иначе казано вариететно шоу, което определено беше хубаво. А докато гледахме, усещахме как корабът все повече се клати 😏

За наше учудване и радост се оказа, че Вал изобщо няма никаква морска болест, а просто предишния път е бил болен и затова е преживял толкова тежко бурята. Легнахме си, но беше трудно да заспим при скърцащите звуци на клатушкащия се кораб. Това беше истинско дежа вю. Историята се повтаряше, но слава богу я преживявахме по-добре 😉

Два дена в морето

09.04 – понеделник

Ето, че настъпи сутринта, а вълните не бяха намалели.

От нашата кабина на 12-та палуба вълните изглеждат по-малки отколкото са всъщност

По обед трябваше да бъдем в Бари. Е да, ама не 😕 Наближихме Бари, в далечината се виждаха брегът и градът, когато започнаха да съобщават по високоговорителите, че поради силния вятър не можем да влезем в пристанището и трябва да изчакаме времето да се успокои. Веднага си помислих: „Да бе, да. Ей така утихва вятър по поръчка”. Мина час, минаха два. Не спираха да повтарят едно и също – чакаме вятъра да утихне 😔 На мен вече ми беше ясно, че от общо 5 часа по график за Бари сме закъснели с половината. Нямаше начин да слезем в града. Настроението ми се топеше като сняг на пролет 😞

Не ме свърташе в кабината и тръгнах да обикалям из кораба. Тази вечер беше посветена на Италия. Бяха обявени различни мероприятия, като викторини, уроци по тарантела (традиционен народен танц), кареоке с италиански песни, Mister Made in Italy и други подобни. Навсякъде течеше подготовка и украсяваха с гирлянди с цветовете на италианското знаме, а в Атриума беше опънат огромен  италиански флаг.

Към 5ч. следобед, когато вече и на най-големите наивници им беше светнало, че в Бари няма да се слиза, изтърканите съобщения спряха, но за сметка на това по уредбите съобщиха, че не е желателно да се излиза на палубите и покрай басейните заради силния вятър и опасност от инциденти. Това доведе до стълпотворение от хора по всички барове и всякакви други кътчета из кораба.

По разписание в 6ч. следобед корабът трябваше да отплува към следващото пристанище – Катаколон в Гърция. Бях повече от сигурна, че се люшкаме край брега на Бари само за да спазим графика. Отидохме на вечеря и все поглеждах през люка с надеждата най-после да тръгнем. Но ние не тръгвахме, а уредбите вече бяха замлъкнали напълно. Някъде към 8ч. моторите забръмчаха и корабът тръгна, но какво беше изумлението ми, когато съобщиха, че ще спрем в Бари за да слязат пътници и да се качат други. Нещата започваха да излизат извън всякакъв контрол 😐

Отидохме да убием времето в театъра, където тази вечер имаше “Cuore Italiano”.  

След шоуто се качих на най-горната палуба. Корабът беше спрял в пристанището. Бари се виждаше право срещу нас. Кулата на Basilica „San Nicola” (Базилика „Свети Никола”) с мощите на големия светец Никола, донесени от Мала Азия през 1087г. беше осветена и изглеждаше много наблизо до пристанището. Дори и сега вятърът беше толкова силен, че имах усещането, че ще ме издуха. Едва успявах да не мърдам опитвайки се да направя снимка на нощен Бари и кораба.  

Започвах да се притеснявам все повече от натрупалото се закъснение и когато се върнах в кабината споделих опасенията си с Вал, че според мен няма да слизаме и в Катаколон. Бяхме закъснели с повече от 4 часа. Корабът нямаше как да компенсира повече от един час, а престоят в Олимпия беше точно пет часа, от 13ч. до 17ч. 😭

Докато умувахме какво ще стане аз отворих моя пътеводител и видях, че емблематичния археологически обект Олимпия, който ние се надявахме да посетим затваря в 5ч. следобед. Това означаваше, че дори и да спрем в Катаколон ще бъде абсолютно безсмислено, ако не можем да го посетим. Влязохме си в акаунта на ТВ-то, за да разберем какво ще стане с резервираната екскурзия. Бяхме потресени да прочетем, че ако не можем да влезем в музейния комплекс ще ни разходят около него, но няма да ни възстановят парите 😯   След преминаването на първоначалния шок казах на Вал, че сега единственият ни шанс да не бъдем прецакани е, ако изобщо не спираме в Катаколон. И по всичко изглеждаше, че ще стане точно така. Но това означаваше още един на кораба  😣

Около полунощ корабът тръгна. Сменихме си часовниците с един час назад според гръцката часова зона, а малко преди това бяха съобщили по високоговорителите, че програмата за следващия ден ще се забави и ще я получим до сутринта с необходимите корекции. Тук е мястото да споделя, че за разлика от първия круиз на който бяхме, брошурата с дневната програма беше ужасно хаотично направена и с много подвеждаща и объркваща информация. Също така за разлика от предишния круиз и камериерът беше под всякаква критика. Не си даваше много зор и понякога пропускаше да мине вечерта да оправи кабината, друг път забравяше да изхвърли боклука или пък събираше хавлиите за пране а пропускаше да остави нови.

С две думи организацията и обслужването бяха на доста по-ниско ниво. Но не беше само в това проблема. Когато пътувахме с кораб Оркестра, корабът беше почти нов, на една година. Всичко блестеше и беше страхотно. На Музика годините си казваха думата. Корабът беше 6 годишен и вече имаше неизличими следи на занемареност. Но достатъчно за кораба...за сега 😉 Продължавам по хронологичен ред.

10.04 - вторник

Сутринта намерихме програмата с писмо към нея. Както се очакваше корабът щеше да пропусне и второто пристанище, това в Катаколон и ще продължи директно към   о-в Санторини. В писмото освен дежурните извинения за нарушената програма на круиза, оправдани с неблагоприятното време ни уверяваха, че ще получим намаление от цели 25% в случай, че решим да пътуваме с МСЦ в следващата една година.

За нас нямаше изненада. Това го очаквахме да се случи, така че го бяхме приели. Отидохме на закуска. Времето беше слънчево и това което ми направи впечатление беше, че хората наоколо също изглеждаха ведри, спокойни и в никакъв случай не даваха вид да са разочаровани от факта, че ще прекарат още един ден в морето.

Организаторите на кораба се бяха постарали да измислят достатъчно забавления и занимания, за да може максимално да си запълним времето и да се чувстваме добре.

Закусихме и се качихме на горната палуба да се разходим. Други в това време правеха аеробика, а персонала от магазините бързаше да разпъне сергии с всякакви стоки и сувенири на палубата при басейните.  

Решихме да слезем до кабината да се преоблечем и да отидем на джакузи. Трябваше да действаме бързо преди да стане навалица. Успяхме да се вредим някак си в едно от джакузита-та, но както и предишния път и сега вреше от деца 😐

След това Вал се запъти към СПА центъра за масаж и сауна, а аз след като се преоблякох тръгнах на обход из кораба. Първо се качих на горните палуби, където напливът от хора привлечени от априлското слънце беше в кулминацията си. Нямаше празен шезлонг. Яйце да хвърли човек нямаше къде да падне.

Реших, че сега е удобен момент да се разходя по долните палуби, където както се очакваше беше почти празно. Направих снимки, пообиколих на спокойствие и се качих в кабината.

След обяд се разходихме отново с Вал по слънчевите палуби, а след това си взехме кафе и слязохме на балкона в нашата кабина, където беше напекло слънцето и си направихме първата слънчева баня за тази година.

Надвечер се приготвихме за първата гала вечер. По традиция си направихме снимки в Атриума, а по-късно отидохме както обикновено на шоуто в театъра.

Хубавото време се погрижи да запазим настроението си през този ден, но вече с нетърпение очаквахме следващия. Не само, защото ни беше писнало да стоим само на кораба, но преди всичко, защото предстоеше да слезем на о-в Санторини, моя дългогодишна мечта и основна причина да се намираме точно на този круиз 😊

Венеция - отпътуване с MSC Musica

Напред към Круиз "Източно Средиземноморие" - о-в Санторини (IIчаст)

Круиз „Източно Средиземноморие" – о-в Санторини (II част)

11.04 - сряда

И така в 7 сутринта вече бяхме станали и побързахме да се качим две палуби по-нагоре, където в дискотеката се намираше пункта за раздаването на билети за корабчетата с които щяха да ни извозят до острова. Опашката се виеше като змия. Притеснихме се, че ще вземем лодка твърде късно и няма да имаме достатъчно време за Санторини. Най-накрая се добрахме до билетите, а лодката ни беше номер 7. До тук организацията никак не ни харесваше. Първо тази опашка, която ни върна в годините на соца и второ фактът, че не беше никак справедливо да слезеш по-късно на острова, а след това на връщане да се качиш по същото време с тези, които са имали повече време от теб. Всички тези негативни мисли се изпариха в мига, когато стъпихме на острова.

За да бъда по-точна Санторини е името на група от няколко острова разположени сред Южните Циклади (Cyclades), които са на юг от континентална Гърция.

Гърците наричат Санторини още острова Тера а в сегашния си вид островите се оформят след огромно вулканично изригване през 1650 г. пр. н. е., когато върхът на планината се срутва, а от потъналия кратер се образува залива.

След последното голямо изригване преди около 500 г. насред Егейско море остава това, което виждаме днес - Санторини, островът с форма на полумесец, срещу него две миниатюрни парчета земя с имена Тиразия и Аспрониси, и двата опушени комина Палеа Камени и Неа Камени.

От действащия кратер върху Неа Камени и днес излиза пушек. Най-известните селища са Фира и Оиа и ние бяхме решили ако имаме възможност да видим по малко и от двете.

Лодките акостираха на малък кей закътан сред вулканичните скали в подножието на главния град Фира. От там имаше няколко варианта да се изкачим до върха. Единият беше посредством лифт, но опашката за него изглеждаше плашеща. Другият вариант беше с магаре, но и там изглеждаше, че чакат доста хора. Затова решихме да не губим време и да поемем по виещия се каменен път нагоре пеша. И едва изминали няколко метра, един груб селянин взе да ни дърпа и да ни предлага магарета. Не се колебахме дълго и решихме да опитаме. Все пак баира изглеждаше дълъг и стръмен. Само че, не бяхме подготвени за екшъна, който ни предстоеше. Изживяването се оказа невероятно. Само срещу 5 евро на човек си купихме неповторими емоции, забавление и адреналин 😁

В началото не разбрах каква е схемата на действие. Мислех си, че с Вал ще сме заедно и че някой ще „управлява” това магаре. Затова изпаднах в шок, когато се качих на магарето и то тръгна като изтървано 😜 Грабнах юздите, като в същото време стисках чантата си и портмонето, което в бързината не бях успяла да прибера. Секунди след това Вал беше върху друго магаре и двете се понесоха като фурии по баира. Беше хем смешно, хем малко страшно. На мен това ми беше първата среща отблизо с подобно животно и изобщо не знаех какво да правя. Полека-лека схванах, че няма никакво значение дали дърпам и как дърпам юздите, затова ги поотпуснах и ги ползвах по-скоро за да се държа за тях и да балансирам по завоите. Някъде по средата на изкачването вече ми се беше изяснил методът на „управление”. Чисто и просто магаретата се движеха на група от по десетина и един от онези груби селяни викаше отзаде и им даваше направление. Екшънът беше пълен, защото нашите две магарета се оказаха много напористи и дори нахални. Изпреварваха всички други, но винаги магарето на Вал следваше неотлъчно моето. На места се движеха плътно в края на пътя и поглеждайки в страни имах чувството, че съвсем леко ако ме тръсне ще падна по баира надолу. Не по-малко страшно беше, когато трябваше да се разминем с групите магарета, които почти в галоп се спускаха обратно надолу без хора върху тях. Изобщо всичко изглеждаше извън контрол и всяка минута предлагаше различна емоция. Пак там,  някъде по средата на изкачването се появиха едни младежи, които правеха снимки. Организацията и бизнеса бяха перфектно разработени, защото стигайки до върха на хълма снимките вече бяха готови. Най-смешно беше точно там, на финала, когато магарето на Вал изпреварило всички други започна да цвили ентусиазирано сякаш викаше...ураа, стигнах първи 😁 Няма съмнение, че настроението и адреналинът ни беше на макс, както се казва 👌😎 Дори и нищо друго да не ни харесаше на Санторини, това със сигурност беше невероятно изживяване, което препоръчвам на всеки, който реши да посети вулканичния остров.

Слизайки от магаретата бяхме вече в столицата Фира на 260м. височина, а пред нас се откри зашеметяваща гледка към залива с кораба и насреща калдерата.

Така наречената столица представляваше типично цикладско село с чаровни бели къщи със сини прозорци и врати, разделени една от друга от малките си павирани улички. Много от красивите сгради са били построени по времето на Венецианската инвазия.  

Тръгнахме по алеята покрай синьо-белите таверни и магазинчета за сувенири и след няколко метра се озовахме пред Православната Катедрала.

Скоро стигнахме до пиацата за таксита и след като се спазарихме набързо потеглихме към другия забележителен град на острова Оиа, или както му казват гърците Ия. Той се намираше в другия край на острова на около 11км. и докато пътувахме шофьорът влезе в ролята на гид. Преди да излезем от града минахме през редица църкви, малки и по-големи, всички в познатия стил – варосани с открояващи се сини куполи. Напускайки столицата шофьорът ни показа  плажовете, които се намираха на другата, полегата страна на острова. Обърна ни внимание на вулканичните скали покрай които минахме и след 20-ина минути стигнахме до селището Ия.

Разходката ни започна от централния площад, където се намираше голямата църква Platani. 

От там продължихме по миниатюрните улички. Всичко в този град беше кукленски красиво. Уличките с белите къщи, църквите със сините куполи. Пъстрите цветя които бяха навсякъде и още по-пъстрите магазини за сувенири. И всичко това огряно от силно слънце и ярко синьо небе 😇

След известно лутане открихме църквата, която беше най-сниманата и най-емблематичната забележителност на Санторини. А гледките които се откриваха към склона с белите къщички и залива с блестящото от слънцето море бяха прекрасни.

Нямахме много време, затова след около час се върнахме обратно на пиацата за таксита. По принцип трикът, който използват шофьорите е да се договорят предварително с клиентите след като ги докарат да ги изчакат и да ги върнат обратно до Фира. Това разбира се струваше допълнително около 15 евро. Ние си спестихме тези пари и слава богу без проблем си намерихме такси. Разговорихме се с шофьора за стачките в Гърция. Бяхме много притеснени, защото знаехме, че тези дни пак стачкуват, а на нас ни предстоеше на следващия ден да бъдем в Атина. Шофьорът ни успокои, че наистина в момента стачкуват, но се очаква на другия ден пристанището в Атина да отвори в 6ч. сутринта. Това беше добра новина и се надявахме да бъде вярна.

Обратно във Фира се разходихме още малко и след като се убедихме, че е невъзможно да се качим на лифта решихме да тръгнем пеша надолу. Спускането не беше изморяващо и единственият проблем беше разминаването с магаретата, но това внасяше повече смешни емоции отколкото неприятни 😉

Лодките вече извозваха пасажерите обратно на кораба и без да чакаме много се качихме и се отправихме към „МСЦ Музика”.

Вал имаше час в СПА центъра, а през това време аз се качих на най-горната палуба от където се откриваше хубава гледка във всички посоки. Направих снимки към хълма с белосаните сгради на столицата. После към калдерата, а когато потеглихме снимах и прекрасното градче Ия. Отдалече къщите правеха билата на хълма да изглеждат като затрупани със сняг.

Очакванията ми за Санторини се оправдаха напълно. За съжаление нямахме време да видим повече забележителности, като Археологическия музей и музея на праисторическа Тера, Католическата църква и Доминиканския манастир, но беше прекрасно и силно се надявам да се върна там отново.

За сега обаче оставихме Санторини зад гърба си и продължихме към друг остров от групата на Цикладите. След няколко часа ни предстоеше да спрем на о-в Миконос.

О-в Санторини

Още полезна информация за о. Санторини - тук

Напред към "Източно Средиземноморие" - о. Миконос (III част) 

Назад към "Източно Средиземноморие" - MSC "Musica" (I част)