Венеция - град на контрастите (II част)

07.04 - събота

На следващата сутрин след закуска хванахме автобуса към Венеция. От Piazzale Roma се качихме на вапорето номер 1 към площад Сан Марко. Отново си намерих хубаво място в откритата част на корабчето с идеята да направя повече снимки на дневна светлина по маршрута през канал Гранде.

Според моят пътеводител Canal Grande е един от основните трафик коридори в града. Общественият транспорт по него се осъществява с водни автобуси, частни таксита или гондоли.

Единият край на канала води до лагуна близо до жп гарата Санта Лучия, а в другия си край води до малък залив на име Сан Марко. Между двата си края канала образува буквата „S”. Дължината му е 3 800 м., а широчината му варира от 30 до 90м. Средната му дълбочина е около 5м.

По бреговете му има повече от 170 здания, повечето от които датират от XII до XVIII в. и демонстрират богатство и просперитет. Тук е представен всеки стил на архитектурата. Благородническите семейства са харчели огромни суми, за да покажат богатството си чрез своите дворци. Особено очарователен е венецианският готически стил с фантастичните си аркади както и ранно ренесансовите сгради.

И ето, че отново се заизреждаха впечатляващите дворци, църкви и къщи, които сега на дневна светлина изглеждаха още по-хубави. Не смогвах да снимам едновременно с фотоапарата и камерата.

Беше събота преди Великден и в 10ч. сутринта градът беше вече обсебен от тълпите туристи. Слязохме пред двореца на Дожите. Днес по план трябваше да посетим двореца и катедралата за които бях прочела само суперлативи. В интернет намерих аудиогид на английски за тези места и го качих на телефона си (аудиогид може да изтеглите от тук)

Преди това обаче искахме да обърнем по-обстойно внимание на целия площад и като начало се отбихме до моста на Въздишките, където с лакти успяхме да се проврем за да си направим по една снимка. Мостът минава над Rio di Palazzo и свързва старите затвори със стаите за разпити в двореца на дожите. Построен е през 1602г. Според легендата гледката към Венеция през прозорчетата на моста на въздишките било последното нещо, което осъдените виждали преди да бъдат затворени. Името си мостът получил от Лорд Байрон през XIX век. По принцип по времето, когато е построен моста инквизиция вече не е съществувала, а масовите екзекуции - отдавна отминали. Престъпниците, които били затваряни тук са били осъждани за незначителни провинения.

Любопитен факт е, че в тоз затвор е лежал и световноизвестният любовник Казанова. Той обаче успява да избяга и се връща в родния си град след 18 години странство из Европа.

Легендата разказва, че любимите ще бъдат дарени с вечна любов и блаженство, ако се целунат в гондола под моста на въздишките.

Между моста на въздишките и площада Сан Марко се намира т.нар. Piazzetta di San Marco, малкият площад отворен към морето, където се издигат две колони (Colonne di Marco e Teodoro). На върха на едната колона е статуята на крилатия лъв на Сан Марко, а на другата Св. Теодор – първият патрон на Венеция.

Те са донесени през 1125г. от Тир (Ливан) и първоначално са били три, но при разтоварването едната колона паднала в морето.

След това поехме към същинския площад Сан Марко. На дневна светлина неговата красота и величие заедно с всички забележителни сгради наоколо бяха още по-зашеметяващи.

Площадът носи името на светеца-покровител на града. В продължение на столетия той е център на политическия, религиозен и обществен живот на града. Днешния си вид площадът придобива по случай срещата на папа Александър III с император Барбароса. Без да звучи преувеличено това е мястото, където може да се разбере и усети могъществото на бившата Венецианска империя. Тук са разположени и най-важните сгради във Венеция. Дворецът на дожите, часовниковата кула (Torre dell'Orologio), катедралата Сан Марко, Камбанарията. Тук също са сградите на Старата прокурация (на север) построена в началото на 16-и век с множество арки, както и  Новата Прокурация (на юг) завършена през 17-и век. Две от най-старите кафенета във Венеция също се намират тук – “Флориан” /1720 г./ и прочутото Caffe "Quadri" /любимо място на лорд Байрон/

Идвайки от кея и Пиацета първо пред нас се изправи прословутата 99 метрова кула Campanile di San Marco (Камбанарията). Първоначално построена за наблюдателна кула и фар през 9-ти век, а по-късно през 1514г. е оформена в този си вид. Венецианците я наричат “господарят на къщата”.

Във вътрешността й са разположени пет камбани, всяка от които изпълнявала определена цел: една отбелязвала началото и края на работния ден, друга събирала магистратите на заседание в Двореца на дожите, третата оповестявала времето за обяд, четвъртата – срещите на сената, а петата – предстояща екзекуция.

Срещу нея се открояваше емблематичната фасада на двореца на Дожите. Palazzo Ducale представлява забележителна смесица на византийска, готическа и ренесансова архитектура. Първоначалният вид от 7-и век е бил многократно променян, а днешният дворец е създаден в периода 1309 – 1324г. Главната порта (Porta della Carta) водеща към централния двор, е била направена в късен готически стил. След пожар дворецът е възстановен, като са запазени оригиналните готически черти на сградата и само дворът и интериорът били направени в ренесансов стил. Дворецът е бил официална резиденция на 120 дожи, управлявали Венеция от 697 до 1759 г. 
    Непосредствено до двореца бе долепена внушителната Катедрала. Basilica di San Marco датира от XI век, и е изпълнена във византийски, римски и готически архитектурен стил.

За катедралата ще стане дума малко по-нататък, защото преди това продължихме с обхода на целия площад 😉

     

На срещуположния край с изглед към морето и кея се издигаше часовниковата кула. Torre dell'Orologio е била построена през 1496-99г., в типична венецианска възрожденска архитектура. Часовникът показва часа, фазите на луната и знаците на зодиака, а над циферблата има позлатена Мадона. 

Снимахме всичко наоколо, хранихме гълъбите, хвърлихме по едно око на луксозните, известни и много скъпи кафенета "Флориан" и Caffe "Quadri", където свиреха оркестри на живо. И най-накрая, когато видях, че на Вал търпението от моето шляене по площада и сред тълпата започва да се изчерпва се отправихме към входа на двореца, намиращ се на Пиацета откъм спирката на корабчетата, за да видим как и от къде можем да се снабдим с билети. Имаше две опашки. Наредихме се на тази, където чакаха хората без билети. Може да се каже, че влязохме учудващо бързо. Но което е по-важно останахме много впечатлени от посещението на двореца.
    Като се започне от двора, стълбите, Залата на сената, покоите на дожите, колекцията от оръжия, тесните килии служещи за затвор и още по-тесния мост, където за последен път осъдените преминавайки през него са виждали светлината и лагуната. Сега преминавайки по моста на въздишките видяхме тълпите от хора отвън, които се бореха за място да си направят снимка. 

Изглед от моста на въздишките към лагуната

Много известни творци и художници са участвали в украсяването на двореца, между които Тициан, Веронезе, Тинторето, Белини.

Безспорно обаче най-впечатляваща беше Голямата зала на Съвета. В нея бе и картината на Веронезе "Апотеоз", която освен с майсторството си респектираше с големината си по цялата стена на залата. Парадоксалното е, че именно от тази зала, изобразяваща могъществото на "владетелката на морето", Венеция е обявила и самоликвикацията си през 1797 г.

По края на залата имаше места за сядане, където спряхме хем да починем, хем да посъзерцаваме красотата и да огледаме детайлите, хем да изслушаме сваления от интернет аудиогид.

Преди да приключим с обиколката на двореца си купихме по едно кафе от кафетарията, а след това минавайки покрай красивите стълби се отправихме към изхода извеждащ на площада и до самия вход на катедралата.

Мислехме, че излизайки от двореца сме видели най-голямата забележителност, но се оказа, че не е така. Наредихме се на опашката пред грандиозната Катедрала, но щом стигнахме до входа се оказа, че трябва да оставим раницата на Вал на гардероб. И тук се започна едно невероятно лутане. Повече от 15 мин. ни костваше да открием къде е въпросният гардероб. Оказа се, че той е забутан в една тясна уличка, в едва забележима мрачна постройка. Както и да е, малко се поизнервихме, но щом влязохме в Катедралата забравихме за всичко.

Пищността и майсторски изработените огромни мозайки ни поразиха. За тази пищност имаше обяснение. През 1075г Дожа Доменико Селво приел закон, който задължавал всички връщащи се кораби да носят нещо много ценно с което да украсят църквата, което обяснява защо днес базиликата се гордее с над 500 колони от рядък мрамор, порфир, алабастър и яспис донесени от изток и Мала Азия.

Атриумът, таванът, стените и куполите на зданието са украсени с около 4240 кв.м. златна мозайка, от 12-13 век. Най-старата от тези мозайки е дело на източни майстори. По-късно между 1500 и 1750г. някои от старите мозайки са заменени от  мозайки на Тинторето, Веронезе и Тициан.

Черешката на тортата бе т. нар. "златен олтар", създаването на който продължава 500 години. Широк 3,4 метра и с височина 1,4 метра той е богато украсен със злато и скъпоценни камъни, пресъздаващи сцени от живота на Дева Мария, Христос и Свети Марко.

Изкачихме се до горния етаж, където е музеят Марчиано (Marciano) и където можехме дори да пипнем мозайките. Тук имахме възможност да разгледаме и оригиналната триумфална квадрига с четирите коня.

След това излязохме на терасата да се насладим на гледката отвън. В едната посока се откриваше панорама към площада, часовниковата кула и емблематичната червена кула Сан Марко. От другата страна гледката беше към по-малкия площад Пиацета с двете колони и лагуната на Венеция.

Бих казала, че едно посещение на Венеция е истинско посещение само, ако човек разгледа двореца на Дожите и Катедралата 👌

.

Минаваше 13:30ч., а в общи линии бяхме видяли най-важното. Тръгнахме по крайбрежната улица или т.нар. улица на робите, където беше пълно със заведения.

Избрахме си в едно от тях масичка с изглед към морето и си поръчахме пица. Знаех, че за Вал би било мъчение да обикаля повече, затова решихме като приключим с обяда да отидем заедно до Арсенала, който се намираше наблизо, а след това да се разделим и той да се прибере в хотела, а аз да продължа с обиколката. Така и направихме. Отидохме до Арсенала а малко по-късно се разделихме на спирката на вапорето.

Той хвана корабче в едната посока, а аз в обратната. Бях решила, че ще отида до църквата Santi Giovanni et Paolo (Zanipolo), а от там пеша през уличките ще се върна на площада Сан Марко. Корабчето направи една голяма обиколка и стигна до спирката Оспетале, непосредствено до болницата, където слязох. Самата болница представляваше голям комплекс заемащ карето между няколко канала и навсякъде около нея по каналите имаше разположени много на брой линейки във вид на лодки или по-точно катери 😉

Скоро стигнах до късноготическата базилика „Санти Джовани е Паоло“, която се намираше на площад Campo Santi Giovanni e Paolo.

Доминиканската църква бе впечатляваща и доста голяма. От 15-ти век насам в нея са погребани 25 дожа. По стените в нишите имаше разположени огромни прекрасни стенописи от Джовани Белини и Тинторето, а олтарът е дело на Тициан и Белини.

Нямах много време, затова поогледах наоколо, направих снимки и продължих.

 

Опита ми да се движа по картата удари на камък веднага щом хлътнах в първата по-тясна улица  😜  Отказах се от нея и продължих по указателните табели към площад Сан Марко. Лабиринта от канали и улички ме извеждаше на малки площадчета и отново ме повеждаше нанякъде. Без да разбера как, се озовах пред красивата църква Chiesa di Santa Maria Formosa.

    Продължих да вървя без да имам представа къде точно се намирам, но и нямаше голямо значение, защото всичко покрай което минавах си струваше да се види, дори и висящото пране 😉

Най-накрая стигнах отново до площада Сан Марко. Хванах корабче и слязох на величественатабарокова базилика в началото на Канале Гранде, Santa Maria della Salute. Построена в чест на чумата, която през 1630 г. е взела близо 40 000 жертви тя представлява огромна, осмоъгълна сграда с два купола и две камбанарии от задната страна.

Интериорът също е осмоъгълен с 8 изключителни параклиса на всеки ъгъл. Единият от общо трите олтара, този разположен отляво е дело на известния творец Тициан.

След това отново с корабче стигнах до моста на Академията, където за пореден път направих опит да следвам картата. Лутайки се преминах покрай поредната църква и някак си успях да стигна до площад Санта Маргарита /Campo Santa Margherita/, приятно за отмора място а от там и до църквата Santa Maria Gloriosa dei Frari.

Продължих с хаотичните обиколки из тесните улички и когато бях достатъчно изморена се запътих към една от спирките на вапорето.

Прибрах се в хотела надвечер и точно навреме преди да завали.

Беше време за изводи и равносметка. Бях дошла във Венеция предубедена и почти сигурна, че няма да ми хареса, но останах много впечатлена от целия град. От уличките като лабиринти с опадали мазилки и висящо пране по мрачните сгради. От дворците и църквите, мълчаливи свидетели на могъществото на Венецианската република. От площадите, каналите с разминаващи се гондоли и колоритни гондолиери. Бях впечатлена от всичко!

Венеция 07 април 2012

 

Венеция - Canal Grande 

Полезна туристическа информация и интерактивна карта

Назад към  "Венеция - град на контрастите (I част)"