Моркоте и Лугано - ривиерата около езерото Лаго ди Лугано

В 7 сутринта на 7 май, вече пътувах към кантон Тичино в италианската част на Швейцария. Времето продължаваше да е необичайно хубаво и топло а прогнозата не предвиждаше никакви неприятни изненади. Пътят до столицата на Тичино, Белинцона бе същият, който вече съм описвала в пътеписа Тичино - Isole de Brissago, Аскона, Локарно, Белинцона. С две думи красиви алпийски гледки прекъсвани на места от тунели. Небето беше синьо, но безбройните самолети и техните следи сякаш се опитваха да покрият изцяло прекрасния син небосклон. Това което ми направи впечатление беше, че за разлика от други години, когато потоците и реките са пълноводни и с буйни води, а водопади малки и по-големи се виждаха на много места по склоновете на планината тази година не беше така. Разликата беше твърде очебийна за да не се забележи. Обяснявах си го с минималните паднали количества както на снега през зимата, така и на дъжда през пролетта.

В 9:45ч. слязох на гарата в Лугано и с бодра крачка се отправих към спирката на автобуса с който за няколко минути спускайки се през красиви къщи и улици с палми стигнах до крайбрежната улица. Имах време за една цигара преди да се кача на следващия автобус, който щеше да ме отведе до дълго очакваната и планувана още от есента дестинация – курортното градче Моркоте.

Пощенският автобус макар и голям едва успя да побере всички хора. Бях учудена, че в събота, едва в 10 сутринта, когато по принцип е пазарен ден са хукнали толкова хора на разходка в Моркоте. Това опредлено не ме радваше и вече си представях лудницата, която ме очаква. Автобусът продължи по крайбрежната улица, след това зави в района на Парадизо и скоро стигна до края на града. Закътани между планинските склонове се показаха огромни шопинг центрове и в рамките на две-три спирки останахме няколко души в посока Моркоте. Успокоена се отпуснах на седалката, но само за кратко. В извлечението с графика на транспорта ясно беше записано, че след по-малко от десет минути трябва да съм стигнала до моята спирка. И понеже не бях погледнала маршрута на автобуса очаквах, че ще се движим покрай езерото. Да, ама не, ние се отдалечавахме и обикаляхме в осморки през иначе китни селца. Напрежението нарастваше и от факта, че по никакъв начин не се разбираше кога наближаваме спирка и коя е тя. Оглеждах се във всички посоки да се ориентирам и тайно се надявах, че от малкото останали хора в автобуса все ще има още някой за спирката до Парк Шерер. Именно този парк беше първи в списъка за разглеждане. Изведнъж най-неочаквано пред нас изникна езерото. В този момент ми се обърка тотално географията. Не проумявах какво става, но минута по-късно всичко си дойде на мястото. Моркоте е разположен в края на нещо като полуостров на езерото Лаго ди Лугано. Да се стигне до него можеше и от двете страни, напряко покрай езерото или през хълмистите склонове и отново покрай езерото но от другата страна. До тук добре. Географията я оправих, но остана проблемът със спирката. В първия случай щеше да е лесно, защото знаех че трябва да сляза след центъра на Моркоте. Но сега нещата се усложниха от факта, че първа ще е спирката на парка.

Цяло чудо или по-скоро късмет беше, че на спирката до парка имаше хора да се качват и аз набързо слязох точно там където трябваше. На една тясна покрай езерото улица само на 50 метра пред мен се показа входа на парк Шерер. 

Parco Scherrer е един рай с впечатляваща субтропична флора, включително палми, camellias, глициния и олеандри, кедър и кипарис, камфор и евкалипт, магнолии и азалии, портокалови и лимонени дървета, бамбук а между всички тези растения се намират много  копия на сгради от всички краища на света.

Паркът е създаден от Артър Шерер. Десет години след неговата смърт, през 1965 г. вдовицата, г-жа Шерер дарява парка на община Моркоте с условието да е достъпен за обществеността.

Целият парк е разположен по хълма нагоре. Купих си билет и карта на Моркоте и тръгнах по малки алеи и стълби обиколката си на това красиво място. Навсякъде имаше храсти с натежали от цветове клони. 

Езерца и шадравани, амурчета и всевъзможни статуи украсяваха всяко ъгълче или стълба. Каменни и цветни арки ме отведоха до огряна от слънцето поляна от където се откриваше невероятна гледка към езерото. 

Поглеждайки нагоре се виждаха интересни сгради до които предстоеше да стигна.

Изкачвайки се по криволичещите алеи стигнах до една зимна градина, а след това до копие на гръцкия храм с колони от женски фигури Erechteion

В най-високата точка на парка се озовах в градина с оформени лехи и по средата беседка с меден купол. От там гледката беше още по впечатляваща. 

Разходката продължи спускайки се надолу покрай китайски павилион обзаведен с всичко традиционно за чайна церемония, а след него стигнах и до египетската постройка - „Tempio di Nefertiti”. 

В другия край на парка бяха арабската къща, индианският кът и една впечатляваща вила с полянка и голям като басейн шадраван. 

И разбира се навсякъде присъстваха каменни скулптури във всякакви форми и размери. Час и половина се разхождах в този земен рай, но най хубавото беше, че бях сам самичка и напълно необезпокоявана от други посетители.

Излизайки отново на улицата край брега намерих една пейка  и разтворих картата за да видя накъде продължавам. Ориентирах се бързо и продължих. Подминавайки кокетни вили в средиземноморски стил с врати от ковано желязо, палми, кипариси, розови храсти и виеща се растителност стигнах до Общината и минавайки под арките встрани от нея тръгнах по "Monumental stairs” в посока църквата “Santa Maria del Sasso”. 

Стълбите се състоят от 404 стъпала и се считат за най-грандиозната и най-красива панорама към езерото на пред алпийския регион. Те са дарение от Давиде Фосати за село Morcote в знак на благодарност към Дева Мария, че го е излекувала от маларията. Построени са в периода 1727-1732 г. 

Слънцето препичаше силно и беше много горещо. Навсякъде шумоляха гущерчета. Без колебание продължих изкачването. Много скоро стигнах до „Chiesa St. Antonio Abate”. Църквата е основана около 1300 г. от монаси, принадлежащи към едно общество от Vienne, във Франция. 

През цялото изкачване нагоре на площадките имаше изваяни олтари с красиви стенописи по тях. Това правеше изкачването по-лесно. Имаше също оформени каменни пейки където да си почине човек за малко. А относно панорамата която се откриваше нямам думи. 

Още малко по-нагоре и стигнах до „Oratory of St. Antonio from Padova” и църквата "St Maria del Sasso”. Бях изплезила език от изкачването и жегата. Първо спрях на площадката да разгледам „Oratory of St. Antonio from Padova”. Направих снимки, починах си малко и се отправих към входа на  „Chiesa St Maria del Sasso”. 

Църквата е във възрожденски бароков стил и е построена на много етапи. По време на първата фаза, между 1470 и 1478 била издигната трикорабна страна в романски стил с шест характерни стълба от теракот . През 1581 г. е построен страничен параклис, посветен на Сан Карло. Десет години по-късно, в предната част на параклиса е построено разпятието. През 1750-1758 г. са добавени олтар и две ниши. Кулата с камбаната е проектирана през 1532 в романски стил от Роси и Палеари, хора на изкуството от Morcote. Тя е завършена 1729 г. с добавянето на въздушната осмоъгълна конструкция и купола.

Отвътре църквата беше декорирана с фини статуи и изображения. Олтарът беше ефектно направен. Но най-впечатляващ беше органа. 

Продължавах да се разхождам почти сама. Навсякъде цареше спокойствие. Излизайки от другия вход на църквата само на метри по-напред през една арка влязох в рекламираното като туристическа атракция гробище. То беше разположено терасовидно по хълма, а гробниците будеха възхищение. Някои от тях бяха буквално като катедрали.

Приключвайки с обиколката по християнските светини се отправих към самото градче в ниското. Времето напредваше и си дадох сметка, че няма да имам време да отида до другото селце – Вико Моркоте, затова продължих по калдаръмената алея надолу. Тук картата отново влезе в употреба. В началото вървях по напечената алея, която беше като тераса на високото. В ниското се виждаха наблъсканите една в друга къщички, а по хълма бяха разпилени множество вили, коя от коя по-красива и с много зеленина и цветя по тях.

Щом стигнах до едно площадче свърнах в дясно и по тесни криволичещи стълби навлязох в старата част на града. Тук всичко беше като лабиринт, а на места уличките и стълбите бяха толкова тесни, че приличаха на катакомби. Имах усещането, че съм на състезание по ориентиране 😉

С картата в ръка следейки всяка стъпка успях без проблем да намеря малката църквичка „Chiesa S. Rocco”. След това отново през невероятно тесните улички покрай старите къщи с инетресни фасади и декорации по тях излязох на крайбрежната променада съвсем наблизо до „Torre del Capitano”. 

Средновековната кула, която се характеризира с двоен прозорец като арка е построена през 1249 година като край на обикалящата селото стена. 

От там все покрай брега се разходих под прочутите къщи, чиито безистени се считат за едни от най-красивите в Тичино. Били са построени с помощта на камъни взети от изоставени жилища на старото село и украсени заедно с къщите в периода 1300-1500г.

Така лека полека стигнах до „Piazza Granda”. Площадът никак не изглеждаше голям. Чисто и просто тук крайбрежната улица беше малко по-широка 😉

Моята невероятна разходка в Моркоте беше към края си. Имах достатъчно време докато хвана автобуса, затова си избрах слънчева маса в едно от многото заведения на така наречения площад и седнах да си почина на чаша кафе.

По пътя обратно към Лугано нямах притесненията, които имах на идване което ми позволи да огледам добре това което съм пропуснала. Оказа се, че наистина не съм забелязала колко прекрасни и аристократични вили има по цялото крайбрежие. В по-голямата си част те бяха скрити от живи плетове, но огромните врати от ковано желязо на някои от тях откриваха великолепие и разточителство за милиони.

Малко след 2ч. следобед стигнах до Лугано. Слязох в район Парадизо и се разходих по променадата край езерото до „Grand hotel Eden”. Градините бяха оформени като за изложба. 

Все още се колебаех дали да се кача с фуникулар до "Monte San Salvatore". Времето макар и слънчево не беше ясно. Планините се виждаха като през пелена и се чудех дали си струва да се качвам, ако гледката няма да е перфектна. Накрая все пак реших да се кача. В 3ч. фуникулара потегли. Зъбчатото влакче се изкчваше все по нависоко. На средата на пътя се оказа, че трябва да слезем и да продължим с друго влакче. Тук изкачването стана още по-стръмно, а гледката към Лугано в ниското ставаше все по-впечатляваща. Изкачихме се на 912м. височина, което не е кой знае какво, но панорамата която се откриваше към Лугано и във всички посоки към езерото и планините беше направо спираща дъха при все това, че времето не беше ясно както казах. Представям си как би изглеждало всичко при ясно време. 

На самия връх имаше нещо като църква посветена на светеца, а на върха й панорамна площадка. Дори и тук нямаше много хора и беше сравнително спокойно.

Време беше да слизам обратно, защото имах още какво да разглеждам, а времето напредваше.

Отправих се към парка на вила Флорида, който поне в интернет изглеждаше приятно местенце. Мен лично не ме очарова особено, но поне пасваше на посоката в която продължих. По широки стълби в края на които се виждаше езерото се спуснах и излязох на крайбрежната улица до помпозния хотел „Splendide Royal”. В езрото имаше направена слънчева тераса с бар и шезлонги на които се препичаха плажуващи. И наистина времето си беше истински лятно. 

Аз продължих под дълбоката сянка на дърветата към центъра на Лугано. Колкото повече наближавах централната част толкова повече се увеличаваше потока от хора. След градината Белведере навалицата беше пълна. За разлика от зимата, когато бяхме тук за Коледа и беше сиво и мрачно сега всичко изглеждаше в съвсем различна светлина, пъстро и шумно. До самата алея се натъкнах на интересна и мила картинка. На слънце съвсем наблизо до минувачите от едната страна и езерото от другата, един лебед мътеше. Осанката му обаче беше толкова горда, че будеше възхищение. 

Продължих покрай езерото, а на отсрещната страна на улицата останаха малки и по-големи площади с фонтани, големи красиви сгради и за мое учудване паркирани луксозни лимузини. Не ми трябваше много време да разбера, че сигурно има някакво авто изложение, но на този етап продължих към “Parco Civico”. 

В парка глъчката ми дойде в повече, но не съжалявам, че отидох, защото беше наистина красиво. Толкова много цветя, пъстри храсти, скулптури, поляни с насядали хора. На съвсем малко възвишение се открояваше вила „Ciani”, a около нея пейки с изглед към езерото. 

В останалия час и нещо докато се кача на влака успях да се разходя в центъра. На площада пред кметството, по тесните вътрешни улици с безистени и изобщо на всяко свободно местенце имаше изложени коли, които допълнително затрудняваха разминаването на множеството хора. Сетих се за спокойствието в Моркоте и направо не можех да повярвам каква лудница е в Лугано. 

След като прецених, че съм направила достатъчно осморки в старата централна част се отправих нагоре към гарата. Имах възможност да се изкача до там със зъбчато влакче, но прецених, че имам достатъчно време и продължих пеша по стръмните калдаръмени улички. Скоро се оказах пред църквата “San Lorenzo” от чиято тераса пред входа се откриваше панорама към целия град и разбира се към езерото. Тук нямаше вече блъсканица и беше приятно и спокойно. 

Купих си мляко с шоколад и на една пейка седнах, хем да запълня последните минути преди да се кача на влака, хем да си почина от шума и всички изкачвания по не един и два байра през деня.

В късния следобед потеглих от Лугано. Пътуването с влака продължи малко повече от 2ч. и половина. Прекосих Алпите и цяла Швейцария от юг на север и малко след 9 вечерта си бях в къщи, изморена но доволна от прекрасно изкарания ден в шумния и пъстър град Лугано и в спокойния, екзотичен и красив град Моркоте.